15/02/2026
Неотдавна ви информирахме за новосъборената къща на ул. „Иван Шишман“ 28 (вж. предходната публикация). Раздялата с нея отприщи вълна от обществени реакции, за чиито мащаби не бяхме подготвени.
Благодарим на Петър Симеонов, един от собствениците, взели това трудно решение, за доблестта да се обозначи и да предложи малко повече контекст. Позицията на наследниците, които често обвиняваме и заклеймяваме, без да познаваме тяхната история и ситуация, е от изключително значение. Затова и публикуваме снимката, приложена от г-н Симеонов, както и неговия коментар без редакции.
„Здравейте на всички. Аз съм един от наследниците - зад тази къща имаше друга, с красиво дворче, където мина моето детство - ще приложа снимки. Като собственици на нас ни е още по-трудно и тъжно да вземем това решение, но то опира на чиста и СУРОВА реалност. А тя е, че духът на това място и на центъра като цяло се изгуби.
Улицата беше покрита с огромни дървета от двете страни, чиито клони се преплитаха и оформяха естествена зелена арка, която те караше да се чувстваш уютно като пале в бърлога. Не ни беше нужно да ходим на църква - имахме си своята естествена катедрала. По обед баби, насядали по каменните ограждения на тези великани, се хвалеха с баници и манджи и се надъхваха за бурканите със зимнина, с които да отрупат долапите ни. Слънчевите лъчи, успяли да пробият тази могъща зелена корона, осветяваха керемидените покриви на къщи като тази, с добре оформени чемширени дворчета, често с онези бели табели на портите, потвърждаващи че това е „образцов дом“.
Бяхме около 15 семейства, чувствахме се сплотени, сякаш бяхме близки роднини. По онова време беше лукс да имаш кола и поради това улицата оставаше широка. Ръчните електронни игри, с които обирахме яйцата на кокошките, внимавайки да не се счупят, или прибирахме потъналото злато, пазейки се от пипалата на онзи октопод, тепърва предстояха да се появят и на нас като деца не ни оставаше друго, освен да се гоним по калдаръма, прекъсвани от виковете на родители: „Отиди да вземеш "Арда" на баща си!" или „Вземи хляб и мляко и гледай какво ти връщат!" - още чувам звука от удрящите се бурканчета и се сещам за протеклите торбички с прясно мляко, аромата на топъл хляб с хрупкава коричка, омазаните ни детски лица с лютеница, за която сами сме помагали.
Конкретно зад тази кафява врата имаше голямо външно каменно стълбище, което води към втория етаж, а с решимостта на малчуганите от филми като „Войната на таралежите“ го превръщахме във фюзелаж на самолет, маркирахме местата за сядане, имахме си и красива стюардеса (поздрави, Ленче), поднасяща поръчките на пътниците, направени с цветчета от градината - често се сещам за тези игри, когато вляза в ресторант с гурме кухня, чиито шедьоври се украсяват с ядливи растения. Вечер глъчката ставаше още по-шумна, идваха деца от съседните махали, семейства подготвяха вечеря на двора.
През есента се откриваше другата красота на това място и калдаръмът изчезваше под дебел слой кехлибарени листа, а на сутринта скачахме в шумата, събрана от служителите на общината. През зимата, естествено, се създаваха онези, вече забравени на съвременната младеж, снежни човеци, които времето не можеше така лесно да пребори, и се разпадаха заради поредна пакост на съседче вместо от естествен климатичен процес. И още, и още...! Въпреки илюзорната емоционалност на отминалото време, отново ще кажа - беше ХУБАВО!
Но вече не е така. Кварталът се претрупа с коли и нови кооперации, които некомфортно надничат и закриват небето. Разходът по поддръжката е неоправдан, приоритетите се промениха в новото време.
Помня, че последната вечер (16 януари тази година), преди багерът да нахлуе на следващия ден, посетих този храм за последно. Беше паднал първият сняг и леко покриваше нахвърляните по двора изкъртени греди от основи и дограми. Студен вятър преминаваше свободно през призрачно оголените стаи, които в бялата тъмнина шептяха за онези времена, които частично описах. За момент се чувстваш виновен към времето и хората, построили и съхранявали тази обител на щастието и чиито смразяващи погледи усещах с лицето си. После в тъмнината нахлуха околните светлини от съвремието и неговата груба пресметливост, в чийто капан доброволно се поставих.
Измъкнах ключовете от връзката към това място и ги хвърлих в пръстта, след 47 години, обърнах се, изпълнен с неприятното чувство, че правя като всеки друг, че съм поредният алгоритъм за предвиждане поведението на обществото, че съм предвидим. Но и с благодарност към хората, които вече ги няма, онези, които са тук и към времето - че съм се оказал в точното място, на точното време, с точно тези хора.“
