16/02/2026
ИСКАМ ОЩЕ
Първият път стената не изглеждаше просто висока.
Изглеждаше жива.
Стояхме под североизточната стена на Мальовица – аз и брат ми – с въже, което миришеше на прах и студ, с клубни примки, един стар руски френд и може би още по-стара клема - секретни “оръжия” подарени от Соте, които звънтяха прекалено силно в тишината. Скалата над нас не обещаваше нищо. Не подканваше. Не заплашваше. Просто беше там. Сурова. Безразлична. Огромна.
Погледнеш ли я отдалеч – тя е силует.
Застанеш ли под нея – тя е съд.
Помня как притегнах седалката си с ръце, които се опитваха да изглеждат спокойни. Помня как избягвах да гледам твърде дълго нагоре, защото височината не плаши, когато я виждаш цяла – плаши, когато си представиш себе си в нея.
На първо въже усещах несигурност.
Не заради трудността.
А заради вътрешния шум.
„Готов ли съм?“
„Достатъчно ли мога?“
„А ако…?“
Скалата отговаря само на едно – движение.
Не на мисли.
Хватките бяха студени. Някои – остри, други – измамно гладки. През нощта с часове валя дъжд докато се бяхме сгушили в евтината ни палатка, която покрихме с найлон от страх да не пропусне. Под еспадрилите камъкът звучеше различно – понякога плътно, понякога кухо. Вятърът идваше на тласъци и изстиваше гърба ми, когато се задържах прекалено дълго на едно място.
Имаше момент – малък, почти незабележим – в който спрях.
Не защото не можех.
А защото разбрах, че вече няма връщане назад в същия смисъл.
Там горе не става въпрос за его.
Става въпрос за честност.
Честност към възможностите ти.
Към страха ти.
Към човека на другия край на въжето.
Брат ми беше под мен. Чувах гласа му – спокоен, къс, ясен. Нямаше излишни думи. Само присъствие. Само доверие.
И тогава започна онова усещане.
Не победа.
Не героизъм.
А чиста концентрация.
Светът се сви до пръсти в цепката, пренос на тежест, поставяне на примка, дъх, още един дъх…
И когато излязохме горе, на ръба, където скалата се отпуска и небето внезапно става по-голямо от всичко, не почувствах облекчение.
Почувствах глад.
Вятърът беше по-силен горе. Погледът се отваряше към рилските била, към сенките, които се движат по склоновете. Коленете ми леко трепереха – не от изтощение, а от осъзнаване.
Бях стъпил там, където преди малко гледах със съмнение.
И си казах:
„Искам още.“
Не още опасност.
Още живот.
Още онова състояние, в което си напълно тук.
Без маски.
Без разсейване.
Без шум.
С времето маршрутите станаха повече.
Скалата – по-позната.
Движенията – по-икономични.
Но ако нещо остана непроменено, това е гладът.
Само че той узря.
Днес „още“ не значи по-трудна линия на всяка цена.
Не значи доказване.
Не значи съревнование.
Днес „още“ значи по-добро решение в труден момент, по-спокоен глас, когато другият се колебае, по-точна преценка, повече отговорност.
Да държиш въжето така, че човекът на другия му край да усеща не напрежението ти, а стабилността ти.
Да знаеш кога да продължиш.
И кога да слезеш.
Да уважаваш планината, вместо да се опитваш да я „надвиеш“.
И с поглед от днешния ден, отправен напред… след десет или петнайсет години…
Виждам „още“-то различно.
Не сам под стена.
А с малка ръка в моята.
Може би пак под профила на Мальовица.
Може би под друга стена.
Няма значение.
Важно е погледът.
Тя ще гледа нагоре така, както аз гледах тогава.
Със смес от страх и любопитство.
Смес от съмнение и искра.
И ще ме попита:
„Татко, ще можем ли?“
Няма да ѝ говоря за категории на трудност.
Няма да ѝ обяснявам за оценки и стилове.
Ще ѝ покажа как се връзва възел.
Как се проверява партньор.
Как се диша, когато сърцето ускорява.
Ще ѝ покажа, че страхът не е враг.
Той е сигнал, че ти пука.
Ще ѝ покажа, че въжето не е просто част от инвентара.
То е доверие.
И ако един ден, когато излезе на ръба, когато вятърът разрошва косите ѝ и тя погледне хоризонта с онзи блясък, който помня в себе си…
ако тогава тихо каже:
„Искам още.“
Тогава ще знам, че всичките ми изкачвания са имали смисъл.
Защото най-високият връх не е в скалата.
Той е в това да предадеш глада –
чист, жив, смел.
И да останеш до нея.
https://www.instagram.com/tv/CXHHsP_DG2g/?igsh=cnRrMmsxdGgxandk
