06/06/2016
Из дневника на пътешественика
Ден 1-ви (продължение )
Усещах вече как леко-полеко самолета достигаше все по-голяма и по-голяма височина и поглеждайки облаците и града който остана долу под краката ми, се усмихвах сякаш бях някое малко дете на което току що му се бе изпълнила най-голямата мечта..
„Да, аз летя! Сега найстина мога да кажа че съм в облаците!”- мисълта която ме застигна в този момент и не спираше да кънти в главата ми...
Апарата беше постояно в ръцете ми, а показалеца не спираше да натиска копчето му....снимка след снимка... исках да запечатам всеки момент, за да може чрез снимките ми да подаря и на още някой всички тези емоции които ме застигаха...
Щастие е много меко за да го нарека така, но чувствах някакво задоволство, защото вътрешно усещах, че това е началото на сбъдването на една от моите големи и съкровенни мечти. Използвам да вметна, че те са толкова много, че на дали цял живот ще ми стигне за да изпълня всичките, но както беше казал един мъдрец „ Живота придобива смисъл,когато има за какво да мечтаем - човек е голям, колкото са големи мечтите му”..
Благодарение на първия си най-голям подарък, който получих когато бях едва на деветнадесет години, успях да почувствам какво е найстина да летиш в облаците и да сияеш от щастие именно заради това...
След няколко часов полет в облаците, пристигнахме първоначалната си цел- летище Бергамо, но този път ние бяхме от пристигащите, които обаче никой не ги чакаше и трябваше сами да разберем посоката на изхода...
Интуитивно решихме да тръгнем на ляво и да видим за някакъв превоз с който да се предвижим до гарата в Милано, защото ни чакаше още път.... Да, найстина беше дълъг този ден!
Излезнахме пред летището, наредихме се на една опашка без дори да знаем за къде е тя, обърнах се и попитах с най-любезен глас шофьора дали това е "автобусчето" с което мога да стигна до гарата на Милано. Изненадващо и неочаквано за мен обаче получих положителен отговор - да, бяхме оцелили автобуса от първия път....
Качихме се и затегнахме коланите сякаш отново ще излитаме, когато за мен последва още една изненада - шофьора мина покрай редичките да провери дали някой не е пропуснал да сложи предпазния колан. Помислих си "Браво! Това нещо го няма в нашата страна" ..но за италианците беше очевидно че сигурността стой преди всичко останало..
И така потеглихме по магистралата и не спирах да се наслаждавам на всички красоти покрай мен.. нещо повече- дори не усетих кога достигнахме гарата и някой от някъде се провикна " Ултима фермада " ( последна спирка ).... Добре че поназнайвах някои нещица, за да разбера че трябваше да слезнем и да тичаме към влака за Геноа ( едно малко, но изключително красиво италианско градче ).
Побързахме да видим от къде ще тръгне нашия влак, защото не бяхме подготвени за допълнителни приключения (представяте ли си както не знам италиански, да хвана грешния влак и контрола да ми говори ли говори, а накрая и да ме свали някъде съвсем на непознато за мен място... ужас!).
Не че не бях готова да посрещам приключения, но за един ден вълненията щяха да ми дойдат в повече, не мислите ли?
Та...видяхме от къде тръгва влака, минахме контрола на багажа и се настанихме удобно до прозореца, за да може да не изпуснем някоя красота по пътя.
За пореден път не спирах да се убеждавам колко е красива Италия...
